четвъртък, 16 ноември 2017 г.

На изпроводяк – плач за Ирина Бокова



Известната журналистка Валерия Велева написа кратка, но трогателна статия в сайта  „Епицентър”, посветена на Ирина Бокова по повод края на нейния втори мандат в ЮНЕСКО.

Да, Бокова си тръгна. Крале били отишли на крака да изпратят другарката Бокова, а президентът на България не отишъл! Ама и никой друг държавен ръководител не отишъл – ни премиерът, ни председателят на Народното събрание. Просто държавата отсъствала. В статията с упрек се посочва, че Бокова останала неоценена и се прави паралел с Желю Желев, с Петър Дертлиев, с Валери Петров, с Йордан Радичков… А Бокова била преминала през ада!

Аналогиите са съвсем произволни, съвсем неуместни. Нерде д-р Желев, нерде Бокова! Понеже Велева пише за „изпращане”, ала с повечко патос, крайният вкус е като след надгробно слово.

Такъв тип статии са обидни за читателя, който има памет, по-дълга от месец. Мигар  сме забравили Азербайджанската пералня” и името на Калин Митрев – история, която излезе не от български вестник, а от британския Гардиън”. После Бокова каза, че не знаела откъде получава пари съпругът й, не се интересувала от такива дреболии. Впрочем да се вменява на българите, че те са оплюли Бокова, е несериозно. Критиките към нея за лошо администриране в ЮНЕСКО през 2013 г. дойдоха не от нашата страна, а от френски вестници (френското издание на „Хъфингтън пост”, в-к „Монд дипломатик”). У нас имаше само ехо, само преразказ.


През цялото време на нас, българите, ни се внушава, че личната биография на Бокова до 1989 г. няма никакво значение. Сега е цинично да ни се втълпява, че сме неспособни да й засвидетелстваме уважение и признание, които тя, извън всяко съмнение, заслужавала! Не се съмняваме, прочее, че към 2050 г., когато злобата на съвремието ще е отдавна отзвучала, на нейно име ще кръстят я някой булевард в София, я някое летище. 

Още през 2009 г. писателят Илия Троянов сполучливо написа: „Новата генерална директорка на ЮНЕСКО се числи към малка, властна прослойка, която съсипа България и която сега играе играта на демокрация, докато не са застрашени неправомерно придобитите й привилегии.” И още: „Показателно е, че г-жа Бокова (също както и партията й) така и не се дистанцира от престъпленията на тоталитаризма.” 

Мадам Вможе да пише PR-статии на воля. Ако иска да покаже уважение и почит, да го направи, както най-добре умее – да опече една баница и да я подари на Бокова.

понеделник, 9 октомври 2017 г.

48 часа – време за бързо реагиране



Какъвто и скандал да се случи с изцепки на родни депутати, оставката пада не по-рано от 48 часа.
Делян Добрев стигна до своето „лично решение” след две денонощия. Толкова време беше нужно и на Антон Тодоров, приятел на медиите и борец за свобода на словото. Разбира се, ясно е, че до своите дълбоко лични решения народните избраници стигат след задушевен разговор с лидера Бойко Борисов, който просто не смогва да реагира на всеки скандал в рамките на едно денонощие. Така решенията за оставки – дълбоко лични – идват след цели две денонощия размисъл.
Защо 48 часа? Ами защото винаги трябва да мине време, та да се види с каква скорост се увеличава снежната топка, търкулната в медиите и във Фейсбук. Я си представете, че отзвукът е малък? Защо да се бърза с решения… Всичко преди 48-я час би било прибързано!
Впрочем при Антон Тодоров не е ясно какъв вид катарзис е преживял, защото книгата „Шайка” не е изтеглена от продажба. Тя носи и днес доходи на автора си успоредно с депутатската заплата. O tempora, o mores!